Стоим на масата лице в лице...
Мълчим... И отпиваме от чашите с кафе...
Няма погледи, ни стонове дори...
Всяка сутрин все така седим...
А отвън все тичат двама млади,
прегърнати под вестник стар...
Дъждът ги гони тихомълком,
но те имат мъничък подслон...
И нищо друго в този миг не ги тревожи,
щастливи са и мокри те...
Но щастието, на 3 етажа по-високо,
ще си отиде след година, даже две...
И изгубиха се тез моменти на влюбени, прекрасни дни...
Остаряхме твърде бързо, или пораснахме в желанията си...
И сега аз тъжно пия сутрешното си кафе...
А ти пушиш своята цигара,
уж си близо, но на хиляди километри от моето сърце стоиш...
Сега е просто навик... Задължение, наложено от неписани закони...
Ти търсиш щастие си в сутрешния вестник,
А аз - в утайката на сутрешното си кафе...
Не можеш нищо друго сега да ми предложиш...
Нито да дадеш...
Не можеш да ме утешиш със думи мили, нито с избърсване на моите сълзи...
Една горчива тръпка ни дели...
Но аз те моля,
за да не се погубим тъй бързо...
дари ме с малко престорена искра...
Изрежи ми мъничко любов
от своя сутрешен вестник...

непоносимо...грабни краткия миг щастие, отредено е ...не го изпускай да потъва в тъжното,любов и смях за Теб,

"Изрежи ми мъничко любов
от... сутрешния вестник"

... сърце, забито със стрела,
но първо можеш да го изрисуваш,
с червено... не, по-добре
ми изрежи от вестника си
буквички, за да напиша с тях
ЛЮБОВ... да не забравям...
-----
Поздрави, мила, за чудесния стих! :)